Книгата на Хиро Онода "Не се предадох" можете да си я закупите от тук
На 5.03.1974г. целият свят е потресен от една сензационна новина:
На филипинският остров Лубанг се предава на командира си, 52 годишният подпоручик от японската армия Хиро Онода, укривал се в джунглите на острова ….. от края на 1944г.
Именно тогава майора от армейското разузнаване Танигучи го оставя в горската база заедно с други трима войници със задачата да водят партизанска война против армията на САЩ. През цялото това време Хиро Онода не вярвайки че Япония е капитулирала, извършва нападения на военните патрули. След пет години се предава първият войник, други двама загиват в престрелки и през 1972г. Онода остава сам. По някакво чудо на самурая се натъква японския турист Норио Судзуки и подпоручика му разказва историята си. От Япония спешно довеждат майор Танигучи станал междувременно търговец на книги.
Онода излиза от джунглата и президента на Филипините го помилва. У дома го посрещат като национален герой и го произвеждат в чин генерал.
Сега / 2007г./ 85-годишният ветеран живее в Токио, избягвайки общуването с пресата. Пред август 2004г. "АиФ" публикува статията "Последният самурай" за съдбата на подпоручика, която предизвика небивал читателски интерес и стотици писма с въпроси:
- Как е могъл да преживее толкова години в екстремални условия ? Да отговори на тези въпроси може само Онода. След тригодишни преговори той се съгласява да се срещне с кореспондент на "АиФ".
"Боледувах само един път"
- Честно казано, не мога да си представя, как е възможно 30 години да се укривате в джунглата...
- Хората в мегаполисите са се откъснали от природата. Всъщност в джунглата има всичко за оцеляване. Много лечебни растения повишаващи имунитета, служещи като антибиотици и за дезинфекция на раните. Да умреш от глад също е невъзможно, главното за здравето е да спазвате нормален режим на хранене.
Например, от честата консумация на месо телесната температура се повишава, а при пиенето на кокосово мляко - напротив, се понижава. През цялото време боледувах само един път. Не трябва да се забравят елементарни правила - сутрин и вечер си чистих зъбите с палмова кора. Когато след време ме прегледа зъболекар, той се порази - за 30 години аз нямах нито един кариес.
- Какво на първо време трябва да се научи човек за да оцелее в джунглата?
- Да си запали огън. Отначало запалвах огъня с барут от патроните, но те трябваше да се пестят и затова се опитах да получа пламък с триене на две бамбукови пръчки. След известно време се получи. Огъня е нужен за преваряването на речната и дъждовната вода – това е задължително, в тях има вредни бацили.
- Когато се предадохте, заедно с винтовката си предадохте на филипинската полиция 500 патрона в отлично състояние. Как успяхте да съхраните толкова боеприпаси.
- Пестях ги. Патроните отиваха само за престрелките с военните и за добиване на прясно месо. Дебнехме по покрайнините на селата за отбили се от стадото крави. Убивахме ги само с един изстрел и то по време на силен дъжд, за да не се чуват изстрелите от местните селяни. Месото го изсушавахме на слънце и го разпределяхме така че да стигне за 250 дни. Винтовката и патроните ги смазвах с маста и разбира се, я чистех редовно. Въобще отнасях се с нея като с дете - прикривах я с тялото си когато валеше.
- Какво друго ядехте освен сушено говеждо ?
- Варехме каша от зелени банани в кокосово мляко. Ловехми риба в ручейте и от време на време правихме набези по магазините в селата и взимахме от там ориз и консерви. Залагахме капани за мишки. По принцип във всяка тропическа гора няма нищо толкова опасно за човека.
- А как се справяхте с отровните змии и насекоми ?
- Когато прекарвате в джунглата години наред се сблъсквате често с тях. И разбирате, че те никога не нападат просто така - самата змия се бои до смърт от Вас. Така е и с паяците - те никога не нападат целенасочено хора. Достатъчно е да не ги настъпвате, тогава всичко ще е нормално. Разбира се, отначало джунглата е много страшна. Но след месец свиквате с всичко. Ние се опасявахме не от хищници или змии, а от хората - даже супите от банани ги варяхме изключително през нощта - за да не се вижда дима.
" Най-много от всичко ни липсваше сапун"
- Не съжалявате ли че сте загубили най-хубавите си години в безсмислена партизанска война в самота и то при положение, че Япония отдавна е капитулирала?
- В императорската армия не е прието да се обсъждат заповедите. Майора ми заповяда:
- Ти си длъжен да останеш докато не се върна да те взема. Тази заповед мога да я отменя само аз”.
Аз съм войник и изпълнявам заповедите – какво удивително има тук? Оскърбяват ме определенията, че борбата ми е била безсмислена. Аз воювах за да може моята страна да стане могъща и процъфтяваща. Когато се върнах в Токио видях че Япония е станала силна и богата – даже по-богата от преди. И това успокои моето сърце.
А за останалото …. Откъде мога да знам, че Япония е капитулирала? Аз и в най-страшните си сънища не можех да си го представя. През цялото време докато се сражавахме в джунглата бяхме уверени, че войната продължава.
- Хвърляли са Ви вестници от самолет, за да разберете за капитулацията на Япония.
- Съвременното полиграфическо оборудване може да напечата всичко, което е нужно на спецслужбите. Аз реших, че тези вестници са фалшиви, врага ги е напечатал за да ме подмами да изляза от джунглата. През последните две години ми хвърляха писма от моите близки от Япония, които ме приканваха да се предам, аз разпознах почерка им, но си помислих че американците са ги пленили и са ги накарали насила да ги напишат.
- В продължение на тридесет години Вие воювахте в джунглата против цяла армия- против Вас в различно време са действали батальон войници, отряди спецназ, вертолети. Направо казано - сюжет за холивудски екшън. Нямате ли чувството че сте супермен?
- Не. С партизани винаги е било трудно да се воюва – в много страни не са могли в продължение на десетилетия да се справят с въоръжената съпротива, особено в труднодостъпни местности. Ако се чувстваш в гората като риба във вода - то противника ти просто е обречен. Аз много добре знаех, че на някои открити местности трябва да се маскирам със сухи листа, на други - само със свежи. Филипинските войници не бяха наясно с тези тънкости.
- Какво най-много Ви липсваше от битовите удобства?
- Трудно е да се каже. Сапун може би. Перях си дрехите в течаща вода като използвах пепелта от огъня като измиващо средство и се миех всеки ден, но …. много ми се искаше да се насапунисам. През дъждовния сезон живеех в пещерите, а в сухия си строех “квартира” от бамбук, като я покривах с палмови листа – в едното помещение беше кухнята, в другото спалнята.
- Как изживяхте завръщането си в Япония?
- Трудно. Как от едно време да се пренесеш в друго? – небостъргачи, девойки, неонова реклама, непозната музика. Аз си помислих че ще получа нервен срив – всичко беше много лесно достъпно – питейната вода тече от крана, продават я по магазините. Не можех да спя на легло - през цялото време лежах на голия под. По съвет на психотерапевта заминах за Бразилия, където направих кравеферма. Само след това можех да се върна у дома. Но и сега три месеца в годината прекарвам в гористите местности на остров Хокайдо- там основах училище за малчугани – уча ги на изкуството за оцеляване.
- Как мислите, възможно ли е и сега някои от японските войници да се крият в джунглите, не знаейки че Втората световна война е свършила?
- Възможно е, моят случай да не е последният. През април 1980г. се предаде капитан Фумио Накахира, който 36 години се е крил в джунглите на филипинският остров Миндоро. Не е изключено в джунглите да са останали и още войници....
- Но ако майор Танигучи не беше отменил заповедта си…. щяхте ли да воювате и досега?
- Да.
Няма коментари:
Публикуване на коментар