66 години от варварските бомбардировки над град Дрезден

Вчера се навършиха 66 години от варварските бомбардировки над беззащитното цивилно население на град Дрезден в края на Втората Световна война.

Най-страшната бомбардировка на Втората световна война е въздушното нападение на британската и американска авиация на Дрезден на 13 февруари 1945 година. Според документите на ВВС на Великобритания, ударите са планирани не по промишлени предприятия и военни цели, а по мирните жители на града и хилядите бежанци стекли се там.

В четвъртък 13 февруари потокът бежанци, спасяващи се от настъплението на Червената Армия, която се намирала на 100 км от града, увеличил населението на града на повече от един милион души.

Когато първите сигнали за тревога ознаменували началото на 14-часовия ад, дрезденци послушно се разпръснали по своите убежища. Без всякакъв паника, предполагайки, че тревогата е лъжлива. Техният град никога не бил атакуван от въздуха. Много от тях никога не биха повярвали, че такъв велик демократ, като Уинстън Чърчил, заедно с другия велик демократ Франклин Рузвелт, ще решат да екзекутират Дрезден с тотална бомбардировка.
Хората едва си отишли от бомбоубежищата, когато над града в 22 часа и 9 минути на 13 февруари 1945 година била хвърлена първата бомба. Атаката продължила 24 минути. Градът бил превърнат в море от огън.




Очевидец, преживял това, разказва: “Аз видях млада жена с деца на ръцете – те бягаха и падаха, косите и дрехите им горяха и те викаха страшно, докато една падаща стена не ги погреба”.

След първия рейд имало три часова пауза. Затишието измамило хората. За да се спасят от смъртоносната горещина, хиляди се отправили в Грос-Гарден, чудесен парк в центъра на Дрезден. Но палачите пресметнали всичко.

В 1 часа и 22 минути започнал вторият рейд. Небето се покрило с два пъти повече бомбардировачи, те трябвало да убият тези, които все още не били убити. “Успехът” на англо-американците бил пълен. В течение на няколко минути огнената полоса пресякла тревата, обхванала дърветата на парка и запалила всичко, което имало в него.

В 10,30 часа сутринта на 14 февруари над град била хвърлена последната порция бомби. Този полет бил характерен с изострен садизъм.

“Мустангите” летели много ниско и разстрелвали всичко, което се движело, включително колоната на спасителните автомобили, които прибирали живите.




Когато се скрил последният самолет, почернелите улици на Дрезден били осеяни с мъртви тела. По града се разпростирал смрад.

Ето описанието на Дрезден след две седмици. То принадлежи на някакъв швейцарец. “Аз видях откъснати ръце и крака, обезобразени тела и глави. На площада телата лежаха така плътно, че трябваше да се предвижваш с определена предпазливост”.

Размерите на дрезденския “Холокост” се оценяват на над 135 хиляди човешки живота, отнети в рамките на 14 часа. Това е два пъти повече от жертвите на Хирошима (71879). Разрушени са повече от 35 хиляди здания, хвърлени са 3749 тона бомби.

Всъщност първото въздушно нападение над германските градове от този вид, в което участват 1000 самолета, е извършено на 13 май 1942 г. срещу Кьолн. Но очакваният "пълен ефект" е постигнат едва на 28 юли 1943 г., когато в огненото море на горящия Хамбург загиват 40 хил. души.

И едва след това идва редът на Дрезден. Изборът на саксонската столица не е случаен: градът е място, в което има десетки хиляди мирни бежанци, най-вече от жени и деца.
Целта на англо-американците садисти е постигната стопроцентово: от Дрезден не остава и помен. Според британски данни напълно унищожено е всичко на площ от 6,8 кв. км.

Никой не може да каже обаче колко са жертвите от автоколоните с цивилни и военни, които вместо спасение намират в Дрезден своята гибел.
Военните заводи намиращи се в периферията на града оцеляват и този факт само доказва цинизма на "демократите" управляващи САЩ и Великобритания, които преди това заявяват че целта на тези бомбардировки са само военни и промишлени цели .
Впоследствие американската агенция Асошиейтед прес признава, че този ад под небето "има за цел да сплаши" мирното немско население.
Бомбардировките са одобрени лично от Чърчил - същият този изрод, който нарежда и бомбардировките над София и други български градове, в които загиват хиляди невинни българи.

Всяка година на този ден германските националисти отбелязват тази черна дата за да припомнят на света кои всъщност извършиха едни от най-големите престъпления по време на войната. Разбира се и там възпоменанието на жертвите не минава без протести на всякакви "антифашистките активисти", които протестират срещу събирането на немските патриоти, наричайки ги неонацисти, фашисти и какво ли не още.
Сякаш възпоменанието на убийството на стотиците хиляди невинни жертви от собствения ти народ е нещо престъпно.

Ген. Христо Луков - живот отдаден за България

Има ли по-голeми безродници от комунистите и анархистите?

На 13 февруари тази година се навършват 68 години от подлото убийство на един български герой – ген. Христо Луков. Да си припомним накратко неговият подвиг.




През 1918-та година в последните дни на Първата Световна война, под влияние на комунистическата пропаганда част от войниците, напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирската република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции.

Командирите не са в състояние да възпрат отстъпващите войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент той с помощта на няколко овчари открил огън по настъпващите сърби. Те били отблъснати.

На другия ден след сключване на примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него.

“В историята на Франция, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Ней.

Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”




Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във границите на "Велика Сърбия".



Разбира се, подобен човек е трън в очите на комунистическите безродници и те решават да го премахнат. Така на 13.02.1943г. еврейката – комунистка Виолета Бохор Якова и Иван Буруджиев убиват генерала в гръб, докато влиза в дома си. Това подло убийство на един достоен български офицер се окачествява от комунистите като голям подвиг. Ето я и кривата мутра на тази терористка.



В сегашно време наследниците на тогавашните комунисти / голяма част от които станаха крупни бизнесмени /, продължават да отричат делото на ген. Луков и да възвеличават убийството му. Същевременно се обявяват против шествието в негова памет, което ще се проведе на 12 февруари, като го обявяват за неонацистко, фашистко и какво ли още не.

В подписката против шествието се вижда името на

Татяна Буруджиева, дъщеря на единият убиец - Иван Буруджиев.

Ето ги тези "активни борци срещу фашизма":

Български антифашистки съюз

Комунистическо движение „Че Гевара” - България

ПП „Българска левица”

МО на БСП

Клуб „ВЯРА”

ЛГБТ - действие - лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални в действие - Да се смееш ли да плачеш ли?

Жени срещу рака

Съюз на комунистите в България

Фондация „Възраждане 21”

Земеделски съюз "Александър Стамболийски"

Българска комунистическа партия

Гергана Алексова - ОБЩИНСКИ СЪВЕТ НА БСП - СОФИЯ

“Солидарна България”

CERMES

Мариян Карагьозов - блогър

Иво Христов - журналист

Илия Марков - граждански активист и блогър

Александър Симов – журналист

Руслан Трад – блогър

Мая Ценова – арабист

Калин Първанов – журналист

Велислава Дърева – журналист

Доц. Анна Кръстева, университетски преподавател

Илдико Отова, докторант,

доц. Татяна Буруджиева, политолог и социолог

Еврейска ложа “Кармел” на Б’ней Б’рит

За тях този човек отдал целия си живот за защитата на Отечеството трябва да бъде забравен и окончателно изтрит от историята, а на пиедестал да се издигнат комунистическите безродници и терористи. Без хора като ген. Луков нашата Родина въобще нямаше да съществува.

" Днес ние сме длъжни повече да работим и по-малко да говорим" - ген. Христо Луков

Ето и адреса на сайта посветен на ген.Луков - logr.org/lukov/

Хиро Онода – „ Последният самурай ” част II

Уникално интервю с японския офицер Хиро Онода от 2007 г. на руския вестник "Аргументи и Факти", показващо докъде стигат човешките възможности, когато някой е твърдо убеден в това което върши.
Книгата на Хиро Онода "Не се предадох" можете да си я закупите от тук



На 5.03.1974г. целият свят е потресен от една сензационна новина:
На филипинският остров Лубанг се предава на командира си, 52 годишният подпоручик от японската армия Хиро Онода, укривал се в джунглите на острова ….. от края на 1944г.

Именно тогава майора от армейското разузнаване Танигучи го оставя в горската база заедно с други трима войници със задачата да водят партизанска война против армията на САЩ. През цялото това време Хиро Онода не вярвайки че Япония е капитулирала, извършва нападения на военните патрули. След пет години се предава първият войник, други двама загиват в престрелки и през 1972г. Онода остава сам. По някакво чудо на самурая се натъква японския турист Норио Судзуки и подпоручика му разказва историята си. От Япония спешно довеждат майор Танигучи станал междувременно търговец на книги.

Онода излиза от джунглата и президента на Филипините го помилва. У дома го посрещат като национален герой и го произвеждат в чин генерал.
Сега / 2007г./ 85-годишният ветеран живее в Токио, избягвайки общуването с пресата. Пред август 2004г. "АиФ" публикува статията "Последният самурай" за съдбата на подпоручика, която предизвика небивал читателски интерес и стотици писма с въпроси:

- Как е могъл да преживее толкова години в екстремални условия ? Да отговори на тези въпроси може само Онода. След тригодишни преговори той се съгласява да се срещне с кореспондент на "АиФ".

"Боледувах само един път"

- Честно казано, не мога да си представя, как е възможно 30 години да се укривате в джунглата...

- Хората в мегаполисите са се откъснали от природата. Всъщност в джунглата има всичко за оцеляване. Много лечебни растения повишаващи имунитета, служещи като антибиотици и за дезинфекция на раните. Да умреш от глад също е невъзможно, главното за здравето е да спазвате нормален режим на хранене.

Например, от честата консумация на месо телесната температура се повишава, а при пиенето на кокосово мляко - напротив, се понижава. През цялото време боледувах само един път. Не трябва да се забравят елементарни правила - сутрин и вечер си чистих зъбите с палмова кора. Когато след време ме прегледа зъболекар, той се порази - за 30 години аз нямах нито един кариес.

- Какво на първо време трябва да се научи човек за да оцелее в джунглата?

- Да си запали огън. Отначало запалвах огъня с барут от патроните, но те трябваше да се пестят и затова се опитах да получа пламък с триене на две бамбукови пръчки. След известно време се получи. Огъня е нужен за преваряването на речната и дъждовната вода – това е задължително, в тях има вредни бацили.

- Когато се предадохте, заедно с винтовката си предадохте на филипинската полиция 500 патрона в отлично състояние. Как успяхте да съхраните толкова боеприпаси.

- Пестях ги. Патроните отиваха само за престрелките с военните и за добиване на прясно месо. Дебнехме по покрайнините на селата за отбили се от стадото крави. Убивахме ги само с един изстрел и то по време на силен дъжд, за да не се чуват изстрелите от местните селяни. Месото го изсушавахме на слънце и го разпределяхме така че да стигне за 250 дни. Винтовката и патроните ги смазвах с маста и разбира се, я чистех редовно. Въобще отнасях се с нея като с дете - прикривах я с тялото си когато валеше.

- Какво друго ядехте освен сушено говеждо ?

- Варехме каша от зелени банани в кокосово мляко. Ловехми риба в ручейте и от време на време правихме набези по магазините в селата и взимахме от там ориз и консерви. Залагахме капани за мишки. По принцип във всяка тропическа гора няма нищо толкова опасно за човека.

- А как се справяхте с отровните змии и насекоми ?

- Когато прекарвате в джунглата години наред се сблъсквате често с тях. И разбирате, че те никога не нападат просто така - самата змия се бои до смърт от Вас. Така е и с паяците - те никога не нападат целенасочено хора. Достатъчно е да не ги настъпвате, тогава всичко ще е нормално. Разбира се, отначало джунглата е много страшна. Но след месец свиквате с всичко. Ние се опасявахме не от хищници или змии, а от хората - даже супите от банани ги варяхме изключително през нощта - за да не се вижда дима.

" Най-много от всичко ни липсваше сапун"

- Не съжалявате ли че сте загубили най-хубавите си години в безсмислена партизанска война в самота и то при положение, че Япония отдавна е капитулирала?

- В императорската армия не е прието да се обсъждат заповедите. Майора ми заповяда:
 
 - Ти си длъжен да останеш докато не се върна да те взема. Тази заповед мога да я отменя само аз”.

Аз съм войник и изпълнявам заповедите – какво удивително има тук? Оскърбяват ме определенията, че борбата ми е била безсмислена. Аз воювах за да може моята страна да стане могъща и процъфтяваща. Когато се върнах в Токио видях че Япония е станала силна и богата – даже по-богата от преди. И това успокои моето сърце.

А за останалото …. Откъде мога да знам, че Япония е капитулирала? Аз и в най-страшните си сънища не можех да си го представя. През цялото време докато се сражавахме в джунглата бяхме уверени, че войната продължава.

- Хвърляли са Ви вестници от самолет, за да разберете за капитулацията на Япония.

- Съвременното полиграфическо оборудване може да напечата всичко, което е нужно на спецслужбите. Аз реших, че тези вестници са фалшиви, врага ги е напечатал за да ме подмами да изляза от джунглата. През последните две години ми хвърляха писма от моите близки от Япония, които ме приканваха да се предам, аз разпознах почерка им, но си помислих че американците са ги пленили и са ги накарали насила да ги напишат.

- В продължение на тридесет години Вие воювахте в джунглата против цяла армия- против Вас в различно време са действали батальон войници, отряди спецназ, вертолети. Направо казано - сюжет за холивудски екшън. Нямате ли чувството че сте супермен?

- Не. С партизани винаги е било трудно да се воюва – в много страни не са могли в продължение на десетилетия да се справят с въоръжената съпротива, особено в труднодостъпни местности. Ако се чувстваш в гората като риба във вода - то противника ти просто е обречен. Аз много добре знаех, че на някои открити местности трябва да се маскирам със сухи листа, на други - само със свежи. Филипинските войници не бяха наясно с тези тънкости.

- Какво най-много Ви липсваше от битовите удобства?

- Трудно е да се каже. Сапун може би. Перях си дрехите в течаща вода като използвах пепелта от огъня като измиващо средство и се миех всеки ден, но …. много ми се искаше да се насапунисам. През дъждовния сезон живеех в пещерите, а в сухия си строех “квартира” от бамбук, като я покривах с палмови листа – в едното помещение беше кухнята, в другото спалнята.

- Как изживяхте завръщането си в Япония?

- Трудно. Как от едно време да се пренесеш в друго? – небостъргачи, девойки, неонова реклама, непозната музика. Аз си помислих че ще получа нервен срив – всичко беше много лесно достъпно – питейната вода тече от крана, продават я по магазините. Не можех да спя на легло - през цялото време лежах на голия под. По съвет на психотерапевта заминах за Бразилия, където направих кравеферма. Само след това можех да се върна у дома. Но и сега три месеца в годината прекарвам в гористите местности на остров Хокайдо- там основах училище за малчугани – уча ги на изкуството за оцеляване.

- Как мислите, възможно ли е и сега някои от японските войници да се крият в джунглите, не знаейки че Втората световна война е свършила?

- Възможно е, моят случай да не е последният. През април 1980г. се предаде капитан Фумио Накахира, който 36 години се е крил в джунглите на филипинският остров Миндоро. Не е изключено в джунглите да са останали и още войници....

- Но ако майор Танигучи не беше отменил заповедта си…. щяхте ли да воювате и досега?

- Да.

Хиро Онода - " Последният самурай" част I

Интересна статия на руския вестник «Аргументи и факти» от 2004 г. за Хиро Онода, предал се на командира си тридесет години след края на Втората световна война.

Книгата на Хиро Онода "Не се предадох" можете да си я закупите от тук




Последният самурай


В горещото утро на 10 март 1974 г. в полицейското управление на филипинския остров Лубанг влиза жилав японец в избеляла униформа на императорската армия. Покланяйки се церемониално на удивения полицай, той внимателно оставя старата си винтовка -

«Аз съм подпоручик Хиро Онода. Подчинявам се на заповедта на моят командир да се предада».

Цели 30 години този японец, не знаейки за капитулацията на своята страна, със своя отряд продължил да воюва в джунглите на Филипините.

- Аз разговарях с него скоро след като се предаде. Този човек не можеше да дойде на себе си - съобщи в интервю за «АиФ» бившата «първа дама» на Филипините Имелда Маркос.

Онода преживя страшен шок. Когато му казаха, че войната е свършила през 1945 г. , очите му просто потъмняха.

«Как Япония е могла да загуби войната? Защо се грижех за винтовката си като за малко дете? За какво загинаха хората ми?» — питаше ме той и аз не знаех какво да му отговоря.

Той просто седеше и плачеше.

Историята на японския офицер във филипинските джунгли започва на 17 декември 1944г., когато командира на неговия батальон майор Танигучи заповядва на 22-годишния подпоручик Онода да оглави партизанската война против американците на остров Лубанг:

«Ние отстъпваме, но временно. Вие отидете в гората и извършвайте нападения — поставяйте мини, взривявайте складовете. Забранявам Ви да се самоубивате и да се предавате в плен. Може да минат няколко години, но аз ще се върна да Ви взема.Тази заповед мога да я отменя само аз и никой друг ».

Много скоро американските войници акостират на Лубанг и Онода разделяйки своите партизани на групи се скрива в джунглата, заедно с двама редници и ефрейтор Шимада.

- Помня как Онода ни показа убежището си в джунглата - разказа на «АиФ» бившия заместник - шериф на Лубанг Фидел Еламос. Там беше чисто, висяха лозунги с йероглифи – «Война до победа», а на стената беше закрепен изрязан от бананови листа портрет на императора. Докато са били живи подчинените му, той е провеждал с тях тренировки, а също и конкурси за най-добри стихове.

Онода не е знаел, какво се е случило с войниците от другите групи. През октомври 1945г. той намира американска листовка с текст: «Япония капитулира на 14 август. Излезте от гората и се предайте!». Подпоручика се поколебал, но в този момент чул стрелба наблизо и разбрал — война продължава. А листовката — просто лъжа, за да ги измъкнат от гората. Но те ще се окажат по-умни от врага и ще отидат още по-навътре в джунглата…

— Моят баща се е сражавал с него, после и аз станах полицай и също воювах с «отряда Онода» - струваше ни се, че това няма да свърши никога - казва екс-заместника на шерифа на Лубанг Фидел Еламос.

— Прочиствахме джунглите многократно и не можехме да ги открием, а след това през нощта, самураите отново стреляха в гърба ни. Хвърляхме им днешни вестници за да разберат, че войната отдавна е свършила, оставяхме им писма и фотографии на техни роднини. След време попитах Онода:

- Защо не се предаде?

Той ми каза, че е бил уверен – писмата и вестниците са фалшиви.

Минаваха години, а Онода продължава да воюва в джунглата.

В Япония се появяват небостъргачи, японската икономика завоюва целия свят, бизнесмени от Токио купуват крупни американски концерни, а Хиро продължава да се сражава на Лубанг за славата на императора, вярвайки, че войната продължава.

Подпоручика преварява вода от ручеите на огъня, храни се с плодове и корени — за цялото това време боледува само един път от ангина. През нощта под проливните тропически дъждове, той прикрива винтовката си с тяло. Един път месечно японците устройват засади на военните джипове, разстрелвайки водачите им. Но през 1950г. нервите на един от редниците не издържат и той се предава на полицията. След четири години ефрейтор Шимада е убит в престрелка с военните на плажа Гонтин.

Подпоручика и последния редник Козука, изкопали в джунглата ново подземно убежище, незабележимо от въздуха и се преместили там.

— Те са вярвали, че ще се върнат за тях – усмихва се вице - губернатора на Лубанг Джим Молина. Нали майора им е обещал. Действително през последната година подпоручика започва да се съмнява – не са ли го забравили? Веднъж му идва мисълта да се самоубие, но веднага я отхвърля - това е забранено от заповедта на майора.

Вълк-единак

…През октомври 1972г. близо до село Имора подпоручика залага на пътя последната останала му мина, за да взриви филипинския патрул. Но мината не се взривила и тогава те двамата с Козука нападнали военните — Козука го застреляли и Онода останал съвсем сам. Смъртта на японският войник загинал 27 години след капитулацията на Япония предизвикала шок в Япония.

Издирвателни групи спешно се отправили към Бирма, Малайзия и Филипините, търсейки оцелели войници от императорската армия. И тук се случва невероятното. Почти 30 години Онода не могат да го открият най-добрите спецчасти, но съвършенно случайно на него се натъква японския турист Судзуки, събиращ в джунглата бубулечки. Той потвърдил на невярващия Онода – Япония е капитулирала, война отдавна няма. Мислейки известно време Хиро казва -
«Не вярвам. Докато командира ми не потвърди това ще продължа да воювам».

Връщайки се у дома Судзуки хвърля всички сили да открие майор Танигучи. Намира го доста трудно — началника на «последния самурай» си е сменил името и е станал търговец на книги. Заедно пристигнали в джунглата на Лубанг на указаното място.
Там Танигучи, облечен във военна униформа, прочел на Онода заповедта да се предаде. Изслушвайки го подпоручика мята на рамото си винтовката и тръгват към полицейския участък, късайки полуизгнилите си нашивки….

— В страната се проведоха демонстрации с искания да се вкара Хиро в затвора, — обяснява вдовицата на тогавашният президент на Филипините Имелда Маркос.

— Наистина в резултат на неговата «трийсетгодишна война» са били убити и ранени 130 войници и полицаи. Но моя мъж взе решение да помилва 52-годишният Онода и да му разреши да отиде в Япония.

Отново в гората

Наистина, това завръщане не радвало особено подпоручика, който със страх и удивление разглеждал небостъргачите на Япония. През нощта сънувал джунглата където е прекарал толкова десетилетия. Плашили го почистващите машини и електрическите влакове, реактивните самолети и телевизорите.

След няколко години Хиро купил ранчо в горите на Бразилия и отишъл да живее там.

— Хиро Онода неочаквано дойде при нас от Бразилия през 1996 година — разказва вице-губернатора на о.Лубанг Джим Молина. — Не искаше да отседне в хотел и поиска разрешение да си направи землянка в джунглата. Когато ходеше из селото, никой не му подаваше ръка.

«Последния самурай» от Втората световна война е жив и сега. Поисках му адреса, но той категорично отказа да разговаря с мен:

«Аз написах книгата «Не се предавай: моята 30-годишна война», където вече отговорих на всички въпроси.

- Какво щеше да стане, ако не беше дошъл майор Танигучи ?

- Всичко е много просто — щях да воювам и до сега…» — отговори ми 82-годишният подпоручик Онода.